ПОЛ ГИМАР: ...Пожела да умреш. Явно животът не е създаден за младите хора. От него те искат луната, а той може да им даде само коравата земя. Те понасят живота, понякога го обичат – докато не го познават, - съчиняват си го, за да го пригодят към себе си, но илюзията е кратка. Когато си дадат сметка, че този, мечтан от тях живот, е изчерпил по-голямата част от благата, които те искат от него, обзема ги меланхолия. Нито е лесно, нито е приятно човек да се промени, още повече, че човекът се променя в обратна посока – от пеперуда се превръща в гъсеница – и че перспективата да си изгубиш крилата и да трябва да свикнеш да пълзиш не предизвиква въодушевление. Тогава човек казва “не”, блъска се в решетките на своята клетка. Ти се блъскаш твърде отдавна в острите ръбове на действителността, трябваше най-после да се примириш. Защото няма по-тъжно нещо от ангел, изгубил крилете си. Ти не ме обичаш, а аз пък те обичам и искам да изясня две-три неща, които са ми на сърцето. ...Първо, да сложим край на мита за младостта – царствена, сияеща, щастлива. Щастливата младост е измислена от старите хора. Няма млад поет, който да е възпял нещо друго, освен неувереност, непригодност към живота, смущение, отчаяние и едва на известна възраст ще започне да възпява очарованието на зелената трева. Малцина са онези, които имат смелостта на Низан да пишат: “няма да позволя никому да твърди, че най-хубавата възраст на живота са 20-те години”. ... Ти ненавиждаш сегашните ми приятели, избягваш даже да мислиш за тях, освен с намеци, бунтуваш се, че си паднал. Укоряваш ме за прекалено “гъвкавия” ми характер, за отвратителната ми благосклонност и универсалната ми търпимост. Аз имам нужда от човешката топлота. Високомерната самота не ме привлича. Ако щеш, не ме привлича вече. Разбрах, че приятелството не е толкова състояние на чувствата, колкото взаимно прощаване и внимание, общност на придобитото в самото приятелство. Аз искам приятелствата да са трайни, а не да изгарят като светкавица: с приятелите споделяме тихи емоции и аз нямам никакво намерение да ги съдя. Вярно, така човек може да се изложи, но пък няма да изгаря от излишни вътрешни мъчения. Установявам също, че нахалната ти ангелска чистота те кара да се затваряш в съжаление и самота. Аз пък бих искал да избягвам такива състояния, защото в противен случай, както ти сам казваш, есента ще е студена.